Гледам рядко филми. И често след това ги забравям. Всъщност добрия за мен филм го разпознавам по това, доколко ще изниква през следващите дни в съзнанието ми. Ако мисля за него поне няколко пъти след това, то значи ме е впечатлил.

            Снощи гледах „Писмо до Америка” и днес мисля за него ...
           Първата сцена започва с картини от Ню Йорк. Със сигурност този филм е жегнал с тематиката си хилядите млади хора, които са работили или учили в САЩ и които са изпитвали  самотата, липсата на родината и родната култура.

            Следва новината за катастрофата на Камен (в Ню Йорк). Неговият най-добър приятел (Иван) се намира в България и не може да бъде до него. Затова последният решава да пътува на автостоп. Тръгва да търси една песен, пяна в детството на неговия приятел от баба му. Постепенно започва да вярва, че откриването й ще спаси Камен.

            Следва дълго търсене. Накрая Иван успява да се качи горе в планината, за да намери баба Руса – жената, която знае песента. Тя я изпява. Героят може да се завърне в София.

            Пътят му тръгва от безсмислено му битие на покрива на един блок в столицата. Някъде там – над сивото. След това той започва да се изкачва все по-високо в планината. Следват истории, една след друга по-тъжни и истински с основна тема - Самотата и Смъртта. Всеки таял своята болка, я споделя с героя. За да се стигне до върха на планината, до стигане на кулминацията, на възходящото развитие на движението. Там героят, който среща, е старица - полуотшелник, скърбяща за споминалия й се син. Тя е апогеят на всички герои, които живеят мълчаливо притихнали в своята болка. Именно обаче тази самота и изолираност запазват спомена, запазват връзката с дедите и корените. И именно там – в планината (добре познат символ в литературата ни на свободата, на достойнството и паметта) той открива и търсената фолклорна песен.

            Перспективата на филма е българската действителност през 1999. Няма прескачане на гледните точки. Иван получава само видео съобщения от своя приятел. През цялото време действието е тук и сега – в България.

            Търсенето на песента, която да помогне на Камен, да се събуди от кома, колкото и мистично да изглежда, за мен е само едно – връщането. Това, което липсва на момчето в САЩ, е родният край, живителните сокове на корените му. Това той не може да направи. Осъществява го приятелят му, снимайки всичко по пътя. Всъщност, както обикновено се оказва, и тук е по-важна не целта и постигането й(песента), а пътят, който се изминава, докосването до родината и нейните деца чрез камерата. Песента тук е символ.

            Не на последно място трябва да се отбележи и финалът. В него Иван се връща и прави любов с приятелката си. Кадрите се сменят с тези на приятеля му, който стои някъде далече сам в кома; на планината; както и кадри – ретроспекция на пътя на Иван. Сякаш качването на героя до върха осмисля неговото битие и неговата младост. Имплицитно е зададена идеята за осъзнатата му вече не-самота, за споделеността на младостта, която вдъхва нов живот (Нина забременява). Нещо повече, по време на филма става ясно, че Нина е обичала Камен, но е направила избор. Може би именно избора да бъде в България с Иван.

            В крайна сметка  Иван достига до фолклорната противоотрова за приятеля си и спасява духа му по тайнствен, „трансцедентален” начин.

            Последният кадър показва новото видео на Камен. Тοй участва в чаената церемония на своя съсед. Поглежда в камерата продължително. Погледът му е леко тъжен. Той сякаш казва: „Ти ме върна”. Но не изглежда щастлив. Може би леко печален. Героят замества липсата на своята култура с други култури и други церемонии, липсата на своите приятели – с други. Той се приобщава към един космополитен живот, претворяващ в себе си хиляди езици, различни духовни ценности и вярвания.  Фактът, че съседът му запява песента, всъщност показва вливането на българския елемент във духовната хетерогенност на Америка.

            След филма попитах мой приятел какво го впечатли най-много. На него му се е сторила интересна разликата в живота между двамата приятели – там (в Америка) и тук."Как ли би възприел един американец този филм?", възкликнах. Той ми отговори, че е по-добре да не го гледа ... ще направи връзка с „Борат” и нищо няма да разбере. Това е филм от българи за българи, едно „Писмо до България”.

            В интернет намерих и други отзиви. Единият от тях се позоваваше на кадрите с пустеещите къщи в селото и старите хора, които живеят сами. Това, което се случва там, според него, е или някой да умре, или да се роди, но не човек, а я коза, я котка. Замислих се върху думите му. Това определено е проблем, показан неколкократно във филма. Но всъщност по-интересното е, че историите на възрастните жени са реални. Тази самота, която обитава празните пространства на къщите, е истинска. Толкова много тъга само в село Пирин. Едно може би от хилядите приближаващи се към  разрухата села. Вдъхнало живот някога, както и обитателите му, и вървящо към своя край. Колко различно е то от една млада Америка...За него остават песните - за утеха.

...

 младост тече мила й мамо като вода ...

   старост де би мила й мамо като сенча ...